Matched си намери кръстници! Изборът на заглавие на дългоочакваната от българския читател антиутопия затрудни екипа на Кръгозор. Благодарение на Светослав Кочанов от Стара Загора и на Виктор Кондов от Добрич и след сериозно обмисляне, романът ще излезе в родината ни под заглавието „Подборът”.  

„Избрахме именно това предложение от конкурса „Търси се заглавие по мярка”, защото изцяло отговаря на стила на книгата. И запазихме оригиналната корица, точно както ни помолиха феновете”, разясни Стефка Ангелова – управител на ИК Кръгозор.

Двамата кръстници ще получат по един екземпляр от книгата. На втора страница (в целия тираж) те ще могат да видят нашата специална благодарност към тях 

Припомняме, че наградата за най-оригинално предложение за заглавие на романа на Али Конди спечели „Перфектно несъвпадение” на Елица Марио Капушева. Тийнейджърката от Пловдив ще получи награда – романа „Подборът” и тениска с очите от „Тръпка”.

Антиутопията със запомняща се корица ще излезе на 16 май 2011 г. от ИК Кръгозор.

Чакането приключи

Получихме много интересни предложения за заглавие, изборът на най-оригиналното от тях беше много труден и след дълго и сериозно обмисляне решихме – победител е:

 „Перфектно несъвпадение”

 от Елица Марио Капушева – на 15 години от град Пловдив.

 Тя печели конкурса за най-оригинално предложение за заглавие на дългоочаквания хит на Али Конди – книгата Matched.

Елица ще получи българското издание на книгата Matched, която ще излезе в началото на месец май, и тениска с очите от най-известната корица в България – „Тръпка”.

Но дали това ще е официалното заглавие на българското издание на Matched и дали Елица ще е кръстник на романа, предстои да разберете съвсем скоро.

Заедно с обявяването на заглавието ще отправим към вас ново предизвикателство.

Следва продължение …

Българското заглавие на дългоочаквания хит на Али Конди – книгата Matched – ще стане известно в понеделник. В издателска къща „Кръгозор” получихме над 50 предложения и журито се затрудни не на шега. Извиняваме се за непредвидено удължения срок. Но тази книга заслужава най-доброто заглавие, което можем да й дадем заедно. Вярваме, че и вие мислите така. Затова ви молим да проявите търпение до понеделник. Както се казва: журито да се поизпоти още малко J За да не ви е скучно, ето какво интересно ревю за книгата открихме в Интернет: http://addictedreader.wordpress.com/2011/04/02/matched-review/

Антиутопия – думата е създадена в края на ХІХ век от Джон Стюарт Мил, който използва за основа термина, влязъл в употреба след излизането през ХVІ век на книгата на сър Томас Мор „Утопия” – от гр.ез.„утопия” – „място, което не съществува”.

Защо хората харесват антиутопиите? Защото повечето от нас сме антиутописти, дори да не го осъзнаваме. Защото в тези книги, някои от тях писани преди осемдесет-деветдесет години („Ние” на Замятин е написан още през 1921 г., „Прекрасният нов свят” на Хъксли е от 1932 г.), откриваме своя бунт. Бунтът срещу общество, което смята, че индивидуалната свобода и щастието не са съвместими; общество, което ти забранява да се радваш на самотата си; общество, което определя всички критерии и вкусове, според които да живееш. В тези книги откриваме и своите страхове – може би вече е късно и сме се превърнали в конформисти, жертвали сме същността си, мързелът ни е победил. Но това не е онзи чудесен неделен летен мързел, в който се чувстваш максимално себе си, а онзи, който ти нашепва изкусително в главата, че има кой друг да мисли вместо теб, кой друг да взема решенията, ти просто се отпусни и следвай правилата.

Причисляват антиутопията към фантастиката, защото най-често в тези текстове се говори за бъдещето. Но по-важният елемент, по който можем да отличим един чисто фантастичен роман от антиутопията, е картината на обществото, на порядките, които авторът иска да изобличи, на света, в който не желаем да живеем. Да, имаме великолепния Рей Бредбъри с „451 градуса по Фаренхайт”, който ни показва общество, което смята книгите – символа на мисловната и индивидуалната свобода – за висше зло. Но имаме и автори, които не бихме причислили към този жанр, но точно техните книги се смятат за върхове в антиутопията – „1984” и  „Фермата” на Джордж Оруел, „Портокал с часовников механизъм” на Бърджис. Действието им наистина се развива в бъдещето, но може да бъде и в някакъв алтернативен свят, в който са осъществени страховете ни. И това не са параноични страхове. Някои хора имат по-ясна визия пред себе си – как се разклоняват пътеките в настоящето и какви могат да се възможните светове, в които ще живеем, и, за щастие, те могат да пишат. За съжаление, тъй като отдавна е известно, че единствените уроци на историята са тези, че не се учим от нейните уроци, ние повтаряме едни и същи грешки. Което прави не чак толкова невъзможно да създадеш картина на бъдещето ни, в което отново горим книги, отново забраняваме разнообразието, отново някой или някои се обявяват за богове, а хората се превръщат в маса, доволна от осигурения насъщен хляб и зрелища.

През последните десетина години в световната литература има огромен интерес към антиутопиите, и по специално насочените към младежката аудитория. Писателите стигнаха до извода, че трябва да привлекат интереса на читателите си – деца, за да са сигурни, че ще имат и читатели – възрастни. Може би все повече се страхуваме от бъдещето, може би не виждаме надежда. А може би малкото надежда я има в това да отправиш предупреждение към мислещите, и то в най-ранната възможна възраст. Интересът на големите издателства към антиутопиите (или както е по-приет в англоезичния свят терминът „дистопия”) е огромен. Всяко издателство има поне по няколко серии и все повече акцентира върху тях.

Някой може да каже, че повечето оригинални идеи във фантастиката, а и въобще в литературата, отдавна са поднесени на читателите. (В „Matched” на Али Конди книгите са забранени, също като при Бредбъри, в „Gone” на Майкъл Грант имаме свят само с деца, без възрастни, също както в „Повелителят на мухите”, Сюзън Колинс в „Игрите на глада” разиграва чудесната идея на Стивън Кинг от „Бягащият човек” и т.н.). Няма как да е по друг начин – добрият продукт във всяка област на човешката мисъл е добър, именно защото се концентрира върху основните човешки импулси – страх, секс, любов, оцеляване, смърт, възпроизвеждане…  Правото да бъдем хора. Затова се идентифицираме с него, затова откриваме нещо, което да ни грабне. Съвременните автори, и по-специално т.нар. автори на young adult литература, пишещи за тийнейджърите, поднасят на новото поколение читатели същите идеи, но в нови опаковки, в по-разпознаваем за тях формат, с герои, които са им близки, най-често са на тяхната възраст. И това е чудесно. Защото има шанс още една вълна от чисти умове да види алтернативния свят, в който може да им се наложи да живеят в съвсем близко бъдеще. Това е и жест на уважение към предишното поколение писатели, чиито книги вече са добили статут на класика, а понякога за младежите това е равносилно на нещо, което трябва да си остане на лавицата в библиотеката. Освен това през изминалите двайсет-трийсет години човечеството беше много изобретателно и измисли повече средства, с които да направи още по-ужасно бъдещето си.

Дали ще наречем такива книги антиутопии, какотопии (от гр.ез. – „лошо място”), дали някои стилист ще поспори, че са по-скоро апокалиптични романи („Пикник край пътя” на Стругацки) или пък представят алтернативни реалности, дали са стиймпънк пародии, използващи малко по-различни похвати, дали влизат вече в графата екотопии (разглеждащи проблемите на бъдещето след екологична катастрофа), дали действието ще се развива на остров и социалният експеримент ще бъде проведен само сред деца (защото бих причислила и „Повелителят на мухите” на Уилям Голдбърг към тази група), или в московското метро след няколко десетилетия, има ли значение? По-важно е, че това са текстове, които звънят като будилници, тиктакат като бомби и казват, че това наистина е ВЪЗМОЖНОТО НИ БЪДЕЩЕ. Не е сигурно, но е възможно. Не е задължително, но трябва да направим каквото е по силите ни да го предотвратим. Разбира се, ако не го искаме, ако не желаем тази тотална подреденост и стерилност, която предричат повечето от тези книги. Ако пък нямаме нищо против, защото виждаме в това единствената алтернатива на хаоса, който цари в момента в света ни, може би вече е късно. Защото като че ли все повече не се плашим, а се стремим към щастливото и малко тъпо, консуматорско съществуване, в което няма значение дали можеш да четеш, да пишеш, да създаваш поезия.

Може би антиутопията е нашата реалност. Може би особено за по-младите читатели това не е свят от бъдещето, от който се опасяват, това е версия на света, в който живеят.

Ето някои от най-интересните тийнейджърски антиутопии, излезли през последните десетина години:

The Chaos Walking Series, Patrick Ness

The Declaration/The Resistance, Gemma Malley

Gone, Michael Grant

The Sky Inside, Clare B. Dunkle

The Ember Series, Jeanne Duprau

Някои от най-хубавите антиутопии са превърнати и във филми:

Fahrenheit 451, Ray Bradbury

Brave New World, Aldous Huxley

The Running Man, Stephen King пишещ като Richard Bachman

The Chrysalids, John Wyndham

The Children of Men, PD James

 I Am Legend, Richard Matheson

Падаш си по хитрите изречения. Обичаш да четеш. Бива те да си оригинален. Кефиш се, че си суперразличен. Не даваш друг да определя правилата. И си умираш да се похвалиш с книга, в която да видиш своето име…

Е, ти си човекът, който ни трябва. И те предизвикваме: измисли заглавието на най-новата, хитова книга, с която ИК „Кръгозор” открива за България новото направление в ърбънфентъзи жанра антиутопия – MATCHED . Участвай в конкурса „Търси се заглавие по мярка”.

Ето какъв е регламентът.

 За да се ориентираш в обстановката, ти предлагаме:

Интересна информация за романа Matched

Откъс от книгата

Какво е важно за едно заглавие

А ако вече си чел книгата MATCHED на английски, давай предложението си смело.

От теб очакваме тези три неща:

Прочети анотацията и откъса.

Зариби се по антиутопията.

Прати ни своето предложение за заглавие на адрес: konkurs@kragozor.com

После ти остава само да стискаш палци твоето предложение да впечатли журито, за да получиш книгата на български език и готина тениска. А ако ги накараш да ахнат – името ти ще обиколи България.

Давай, какво чакаш

Конкурс „Търси се заглавие по мярка”

 Регламент:

1. Участие:

• В конкурса могат да се включат всички без възрастови ограничения.
• Няма ограничение в броя на предложенията за заглавие.

2. Срок:

Конкурсът протича от 15 март до 10 април 2011 г.

3. Начин на изпращане на заглавията:

Очакваме вашите предложения на e-mail: konkurs@kragozor.com до 10 април 2011 г.

4. Придружаваща информация:

Трите имена на автора, години, адрес, телефон и e-mail за обратна връзка.

5. Жури и оценяване:

Предложенията за заглавие ще бъдат оценявани от Главния редактор на ИК „Кръгозор” – Анжела Кьосева и от преводача на книгата  – Паулина Мичева.

6. Победител и награда:

Участникът с най-оригинално заглавие ще получи българското издание на книгата Matched, която ще излезе в началото на месец май, и тениска с очите от най-известната корица в България – „Тръпка”.

 Победителят ще бъде обявен на 15 април в блога.

 Най-значителната  част от наградата: Ако предложението бъде избрано като официално заглавие на българското издание, в книгата ще бъде изказана специална благодарност на създателя на заглавието. Той ще стане официален кръстник на хитово заглавие!

Чудесна новина за почитателите на ърбънфентъзи жанра: ИК „Кръгозор” ще издаде на български език Matched от Али Конди.

„Най-очакваното заглавие!

Най-големият дебют на годината!” Penguin

 Роман за бъдещето с повече страст и от „Здрач”.

Въпреки че книгата „Matched” е сравнявана непрекъснато със „Здрач” и предназначена за тийнейджърската публика, в нея не става дума за вампири, върколаци или ангели. Сюжетът е фокусиран върху бъдещето, където хората са лишени от право на избор, животът е предначертан от момента на раждането ти и всичко е предопределено. Модерно написан роман в традицията на емблематичните антиутопии „1984” на Джордж Оруел и „451° по Фаренхайт” на Рей Бредбъри.

Определена като най-големият дебют на годината книгата Matched е за свободата на избора, за несъвършенството на съвършените светове…

 Анотация:

Романът започва с Големия изборен бал, събитие, което Касия и нейните 17-годишни приятели очакват с нетърпение от години. Това е нощта, в която те ще разберат кой е идеалният им партньор, избран специално за тях от Обществото. Двойките са избирани от Обществото въз основа на данните, събирани през целия живот на всички деца, още от самото им раждане. И макар изборът да не обещава пълно щастие за вечни времена, гарантира максимално приближаване до съвършената връзка. 

В тази толкова очаквана нощ обаче Касия открива, че не всичко е такова, каквото изглежда. Ако изборът на Обществото е съвършен, защо тя намира грешка?  Касия започва да се сблъсква и с други тайни, свързани със семейството й, и с опасни стихове, изписани върху най-ценния предмет от миналото, който притежава. Касия трябва да си отговори и на най-важния въпрос: ако Обществото е право и безпогрешно, защо тя се влюбва в някой друг – някой, към когото не й е позволено да изпитва чувства, – някой, който не е нейният избраник? 

Представете си, че виждате книгата на лавицата в книжарницата. Какво заглавие ще ви привлече вниманието, ще ви грабне и ще ви накара да посегнете към изданието? Измислихте ли го? Първата стъпка вече е направена!  А дали отговаря на следните препоръки за хитово заглавие:

 Смисъл:

• Много е важно заглавието да привлече и задържи вниманието, да „грабне” читателя
• Не е задължително заглавието да е буквален превод на чуждоезичното
• Важно е да предава атмосферата и емоциите в книгата
• Необходимо е да носи информация, да е значещо
• Ако книгата е част от поредица, важно е заглавията да имат връзка помежду си (смислово и като звучене). В случая Matched е първи роман от поредица, а вторият е озаглавен Crossed

 Дължина на заглавието:

• Хубаво е да е кратко – една или две думи
• Ако е по-дълго (пример: „Внимавай какво си пожелаваш”), е добре да е известна фраза, поговорка и т.н.

 Благозвучие:

• Задължително е заглавието да е благозвучно и да се помни лесно
• Да няма струпване на съгласни или труднопроизносими съчетания от звуци (пример – Без страх)

1

 След като вече мога да летя, накъде да поема в нощта? Крилете ми не са бели, нито са с пера; цветът им е зелен, те са копринени, трептят от вятъра и се извиват, когато се движа – първо в кръг, после в линия, а най-накрая в причудливи форми, създадени от въображението ми. Пълният мрак зад гърба ми не ме притеснява, нито звездите над мен.

 Усмихнах се сама на себе си, на глупостта на фантазиите си. Хората не могат да летят, макар да има легенди отпреди времето на Обществото, че някои от живелите тогава можели да го правят. Виждала съм ги на картини. Бели криле, синьо небе, златни кръгове над главите, очи с изненадано изражение, сякаш не могат да повярват в това, което рисува художникът, сякаш не вярват, че краката им не докосват земята.

Тези истории не са истина. Знам го. Но тази нощ е лесно да го забравиш. Въздушният влак се плъзгаше из звездната нощ така меко и сърцето ми биеше така силно… Имах чувството, че всеки миг самата аз ще се понеса към небето.

-         На какво се усмихваш? – попита Ксандър, докато приглаждах гънките на зелената си копринена рокля.

-          На всичко – отвърнах и беше вярно. Толкова дълго бях чакала това: моята празнична вечеря.

Тържеството на Подбора. Където ще видя за пръв път лицето на момчето, което ще бъде мой Партньор до края на живота ми. За пръв път ще чуя името му. 

——————————-

Прииска ми се да отворя пудриерата и да погледна в огледалото, за да съм сигурна, че изглеждам възможно най-добре. Но не исках и да изглеждам прекалено суетна, затова само хвърлих бегъл поглед на отражението си в блестящата повърхност. Заобленият капак на пудриерата изкривяваше малко чертите ми, но все пак си бях аз. Зелени очи. Медно-кестенява коса, която изглеждаше по-златиста, отколкото е в действителност. Прав малък нос. Брадичка с намек за трапчинка, също както при дядо ми. Всичките отличителни външни белези, които ме правят Касия Мария Рейес, точно седемнайсетгодишна.

Завъртях пудриерата в ръцете си, гледайки колко съвършено си пасват двете й страни. Времето на моя Подбор наближаваше и бях сигурна, че той ще бъде идеален – началото вече беше поставено. Аз бях тук точно в тази вечер. Тъй като рожденият ми ден е на петнайсето число – датата, на която всеки месец се провеждаше Подборът, тайно се бях надявала моята церемония да съвпадне с истинския ми рожден ден, но знаех, че може и да не стане така. Могат да те призоват за Подбора по всяко време след като навършиш седемнайсет години. Когато известието пристигна в дома ни преди две седмици и в него пишеше, че Подборът ми ще съвпадне с рождения ми ден, почти чух как двете парчета на моя живот се затварят и се напасват едно с друго – като капака на пудриерата, както бях мечтала от толкова дълго време.

Защото макар да не бях чакала дори и един цял ден за моята церемония, в известен смисъл се бях готвила за нея през целия си живот.

———————————

Преди да си тръгнем, водещата на церемонията помоли мен и Ксандър да останем заедно със семействата си и да поговорим.

- Това е необичайна ситуация – каза тя, но се поправи веднага. – Не необичайна. Извинете ме. Просто доста рядка. – Усмихна се и на двама ни. – Тъй като вече се познавате, нещата ще се развият различно за вас. Вие знаете голяма част от първоначалната информация един за друг. – Посочи към сребристите кутии. – Вътре ще откриете няколко нови указания за предстоящото ухажване, включени в микрокартите ви, така че трябва да се запознаете с тях, когато имате възможност.

-      Ще ги прочетем тази вечер  – обеща искрено Ксандър.

Опитах се да не го погледна иронично, защото прозвуча по същия начин, както когато учителят в училище му даваше задача за четене. Щеше да прочете и наизусти новите указания, както беше направил с всички официални материали за Подбора. И тогава се изчервих, защото си спомних един параграф от тези материали:

Ако решите да приемете партньора, подбран за вас, Брачният договор влиза в сила, след като навършите двайсет и една години. Проучванията показват, че плодовитостта и на мъжа, и на жената стига своята връхна точка около двайсет и четвъртата година. Системата на Подбора е създадена, за да позволи на двойката да има деца приблизително в този период, и по този начин да се осигури най-голям шанс за здраво потомство.

Ксандър и аз щяхме да се обвържем с Брачен договор. Щяхме да имаме деца.

Нямаше да ми се наложи да прекарам следващите години, опитвайки се да науча всичко за него, защото вече го знаех. Познавах го добре, почти  както познавах себе си.

Лекото чувство на разочарование, което прониза сърцето ми, ме изненада. Връстниците ми щяха да прекарат следващите няколко дни, ахкайки над снимките на подбраните за тях партньори, да ги обсъждат по време на обяда в училище, тръпнейки в очакване да научат още и още информация. Тази загадка не съществуваше за мен и за Ксандър. Нямаше да се чудя какво харесва, нито да мечтая за първата ни среща.

Но тогава Ксандър ме погледна и попита:

- За какво си мислиш?

А аз отговорих:

- Че сме големи късметлии. – И наистина го мислех. Все още имаше много неща, които да откриваме един за друг. Досега познавах Ксандър само като приятел. Сега беше моят

Партньор.

Водещата ме поправи веднага:

- Не е късмет, Касия. Няма такова нещо като късмет в Обществото.

Кимнах. Разбира се. Трябваше да се сетя, че не е уместно да използвам такъв архаичен, неточен термин. Сега имаше само вероятности. Как е възможно нещо да се случи, а не как е невъзможно.

Водещата заговори отново:

- Беше важна вечер и става късно. Може да прочетете указанията за ухажването и по-късно, в друг ден. Разполагате с достатъчно време.

Беше права. Именно това ни даваше Обществото: време. Живеехме по-дълго и по-добре от всички граждани в историята на света. И до голяма степен това се дължеше на Системата на Подбора, която произвеждаше физически и емоционално здрави поколения.

И аз съм част от всичко това.

 2

 Загледах се в семенцето, лежащо върху дланта ми. Все още имаше загадка в тази малка, кафява сърцевина. Не знаех какво да правя с него, затова го пъхнах в джоба си, при цилиндъра ми с таблетките.

 Този почти-сняг ми напомни за един ред от стихотворение, което изучавахме тази година по Език и литература: Спиране в гората в снежна вечер*.

То е едно от най-любимите ми от всичките Сто стихотворения, които нашето Общество е избрало да запази в онези времена, когато хората решили, че културата ни е прекалено натоварена, направо задръстена от информация. Създали комисии, които да изберат стоте най-добри неща от всичко: Стоте песни, Стоте картини, Стоте истории, Стоте стихотворения. Всички останали били унищожени. Изчезнали завинаги. Така е най-добре, казало Обществото и всички им повярвали, защото звучало логично. Как можем да оценим нещо по достойнство, когато сме претрупани с толкова много неща?  

Моята прабаба е била една от историците на културата, които преди почти седемдесет години е трябвало да изберат Стоте стихотворения. Дядо ми е разказвал историята поне хиляда пъти – как майка му е помагала да се реши кои стихотворения да изчезнат завинаги и кои да се запазят. Имала навика да му пее като приспивни песнички откъси от стихотворенията. Тя ми ги нашепваше, пееше ги, казваше той, и аз се опитвах да ги запомня за времето, когато нея нямаше да я има.

Когато си отидеше. Утре и дядо щеше да си отиде.

Когато и последното пухче от топола остана зад гърба ни, се замислих за това стихотворение и колко много го харесвах. Харесвах думите „дълбок” и „сън”, и „лес”, и начина, по който се повтаряха и римуваха. Помислих си, че от него може да стане чудесна приспивна песен, ако не се вслушваш само в думите, а и в мелодията им. Защото ако слушаш само думите, няма да почувстваш останалото: … да мина път преди съня.

*Stopping by Woods on a Snowy Evening – стихотворение от Робърт Фрост (Robert Lee Frost, 1874-1963 г.) – американски поет, четирикратен лауреат на наградата „Пулицър”. – Б. пр.

 3

 Днес е събота. Дядо навършва осемдесет години, така че тази нощ ще умре.

Преди хората са се будели и са се чудели: Дали днес ще е последният ден от живота ми? Или пък лягали да спят, без да знаят дали ще се събудят отново. Днес знаем в кой ден ще излезем от светлината и коя нощ ще бъде най-дългата, последната. Последното тържество е лукс. То е триумф на планирането, на Обществото, на човешкия живот, на неговото качество.

Всички проучвания показват, че най-добрата възраст за умиране е осемдесет години. Времето е достатъчно, за да изживееш пълноценен живот, но не е толкова дълго, че да се почувстваш безполезен. Това е един от най-неприятните моменти в старостта. В обществата преди нашето възрастните хора страдали от ужасни заболявания като депресията, защото чувствали, че вече никой няма нужда от тях. И днес има ограничения в това, което може да направи Обществото. Не можем да поддържаме достойно живота на хората след осемдесет години. Подбирането на правилните и здрави гени ни е довело до тази възраст, но не и отвъд нея.

Преди нещата са били много различни. В миналото не всички са умирали на една и съща възраст и е имало всякакви проблеми и много несигурност. Можело е да умреш навсякъде – на улицата, в болницата – както е починала баба ми, дори във въздушния влак. Можело е да умреш сам.

Никой не трябва да умира сам.

———————-

Радвах се, че дядо беше определен като годен и тъканната му проба щеше да бъде замразена. Сега вече не беше задължително смъртта да бъде абсолютен край за него. Някой ден Обществото щеше да измисли начин да го върне отново. Те не обещаваха нищо, но мисля, че всички знаехме, че това щеше да се случи. Нима Обществото се беше проваляло някога в постигането на целите си?  

Мъжът до вратата се обади:

 -          Храната за гостите ви и за вашата последна вечеря ще бъде тук до час. – Подаде на дядо напечатано меню. – Желаете ли да промените нещо?

Дядо погледна картата и поклати глава.

 -          Всичко изглежда наред.

-          Насладете се на Последното си тържество тогава – каза мъжът и прибра картата в джоба си.

-          Благодаря ви. – Дядо изви устни така, сякаш знаеше нещо, което Комитетът не подозираше. Те си тръгнаха, като преди това всички разтърсиха ръката му и казаха „Поздравления”. И, кълна се, можех да чуя какво си мисли дядо в този момент, докато ги гледаше право в очите:

За какво ме поздравявате – за живота, който съм изживял, или за това, че най-накрая ще умра?

————————

Издържа дълго време. Но около час преди полунощ,  сред дълбоката, синя вечер дядо погледна към нас и каза най-прекрасните думи, с които човек може да завърши живота си.

-          Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. 

 Ние също му го казахме. Всички го мислихме наистина и той ни се усмихна. Облегна се назад на възглавниците си и затвори очи.

Всичко вътре в него работеше съвършено. Беше изживял един добър живот. Той беше приключил така, както се очакваше да приключи, в точното време. Държах ръката му, докато умираше.

4

 Преди да напуснем гората, Кай ме научи как да изписвам името си върху меката пръст под едно от падналите дървета. Коленичихме долу с червените панделки в ръце и се преструвахме, че ги връзваме по клоните на дървото, в случай че някой дойдеше и ни видеше. Беше ми нужно малко повече време да науча буквата я, но ми хареса начина, по който изглеждаше – сякаш се полюшваше от вятъра. Беше ми по-лесно да науча и – точните, чисти линии ми се удаваха. 

 Изписах всички букви от името си и ги свързах заедно, ръката на Кай близко до моята ме насочваше. Не се докосвахме, но чувствах топлината на дланта му, тялото му, приведено над моето, докато пишех. Касия.

 -         Името ми – казах аз, повдигнах глава и огледах буквите.

Бяха по-разкривени, по-колебливи от буквите, които Кай изписваше. Някой, минаващ наблизо, можеше дори да не разбере, че са букви.

И все пак аз знаех какво казваха те.

- Е, а сега?

- Сега – започна Кай – ще се върнем към началото. Вече знаеш буквата а. Утре ще научим б. След като научиш всички букви от азбуката, ще можеш да пишеш собствени стихотворения.

-  Да, но кой ще ги чете? – попитах със смях.

-         Аз – отвърна той. Подаде ми друга сгъната салфетка. И там, сред мазните отпечатъци от пръсти и следи от храна, можех да видя още една частица от самия Кай.

 Прибрах салфетката в джоба си и се замислих как Кай пише историята си със зачервените си ръце, загрубели и напукани от постоянната жега на работата му.

Замислих се как рискува всичко всеки път когато пъха някоя салфетка в джоба си. Как през всички тези години е бил толкова предпазлив, а сега поемаше огромен риск. Защото беше намерил някой, който искаше да научи повече за него. Защото беше открил някого, на когото той самият искаше да разкаже повече.

- Благодаря ти – казах аз. – Че ме научи да пиша.

-  Благодаря ти – отвърна той. В очите му грееше светлина и аз бях причината за нея. – Че спаси артефакта ми. Че сподели с мен стихотворението си.

Можехме да си кажем още много неща, но отдавна бяхме научени как да говорим помежду си.

Излязохме заедно от гората. Не се докосвахме. Все още не.

5

 Седнах между Кай и Ксандър, на еднакво разстояние между двамата. Сякаш бях парче метал, а те бяха магнити и ме теглеха към себе си. И двамата бяха рискували заради мен – Ксандър с артефакта, Кай със стихотворението и писането.

Ксандър беше подбран за мой Партньор, беше най-старият ми приятел и един от най-добрите хора, които познавах. Когато се целунахме, беше прекрасно. Той ме привличаше и двамата бяхме свързани със здравите нишки на хиляди различни спомени.

Кай не беше моят Партньор, но би могъл и да бъде. Той ме научи как да изписвам името си, как да съхраня стихотворенията си, как да издигам кули от камъни, които изглеждат така, сякаш всеки момент ще паднат, но не го правят. Никога не се бяхме целували и не знаех дали това някога ще се случи, но си мислех, че ще бъде повече от прекрасно.

Чувствах се неудобно от чувствата, които изпитвах, от всяка мисъл, която ме свързваше с него. Всяка пауза, всяко движение, което извършваше, когато преместваше черно-сивите фигури по дъската. Исках да се протегна и да сграбча ръката му, да я придърпам и да я поставя върху сърцето си, точно там, където ме болеше най-много. Не знаех дали това ще ме излекува, или ще ме унищожи напълно, но поне щях да сложа край на постоянното, раздиращо очакване.

 6

 Ръцете ми са в пръст; тялото ми е уморено, но не позволявам работата да ме откъсне от мислите ми. Защото това искат Служителите тук: работниците трябва да работят, а не да мислят.

Не си отивай кротко в тъмнината.

Затова се боря. Боря се по единствения начин, който знам – като мисля за Кай, макар той да ми липсва до болка. Боли ме толкова много, че не съм сигурна колко още ще издържа. Поставям семената в земята и ги покривам с пръст. Дали ще поникнат и ще прострат стъблата си към слънцето? Дали нещо ще се обърка и те никога няма да излязат на повърхността, никога няма да се превърнат в това,  което им е предопределено, и просто ще си останат тук, гниещи в земята? Мисля за него, мисля за него, мисля за него…

———————————-

Когато обаче си помисля, че може да се предам след всичко това, си спомням последната част от историята на Кай, частта, която най-накрая прочетох, преди да напуснем дома си завинаги:

Касия, пишеше най-отгоре на страницата с високи и смели букви, така извити, че превръщаха името ми в нещо красиво, нещо повече от дума. В обяснение в любов, в част от песен, в произведение на изкуството, сътворено от неговите ръце.

На салфетката имаше само една рисунка на Кай. И той се усмихваше. Усмивка, в която откривах и двете му лица – онзи, който беше някога, и този, в който се беше превърнал. Ръцете му отново бяха празни, отворени и леко прострени напред. Към мен.

Касия.

Сега вече знам кой е истинският ми живот, независимо какво ще се случи с нас.

Животът ми с теб.

По някаква причина това, че дори един човек на този свят знае моята история, променя всичко. Може би е както се казва в стихотворението. Може би това е моят начин да не си отида кротко. Да не се предам.

Обичам те.

Трябваше да изгоря и този лист, но огънят не можеше да заличи това обичам те. То грееше като червените пламъци в сърцето ми, като ново начало.